Църквата!
Най-после сме пред нея! "Току" над къщата, която си припознах като нашата.



Случи се в празничен ден, но малко бяхме закъснели за службата. За сметка на това може да се каже, че видяхме, ако не всички жители на селото, то поне по-голяма част от тях.
Имаше от всякаква възраст - от хора с бастуни и видимо около и над 80 годишни до млади жени и мъже.
Не видях деца, което ме изненада.
Излязоха и двама свещеници - много млади и благи, които се качиха в нови и луксозни коли и слязоха по пътя, по който ние дойдохме.
За мой ужас изведнъж забравих всички думи, които знаех на гръцки!
Успях да кажа само едно "Калимера!" на няколко жени, които  се бяха събрали на раздумка до оградата на отсрещната къща.
Подадох на една от тях кутия с бонбони, които носех от България.
Едната се дръпна и не я взе, после и втората. Третата я взе и попита колко струва.
Не, не, не! Започнах да обяснявам по някакъв странен начин, че татко е от Куманич и аз съм тук да видя селото.
"Ааааа! ДасотО!"
Да де, ДасотО, но за мен си е Куманич!
"Кафе, кафе!"
Аз продължавам да си казвам "Не, не, не, Керамоти!", но те настояват.
Не знам по какъв начин успях да се добера до двора на църквата от толкова любезни хора!
Едната жена ме настигна и ме попита "Гоце Делчев?"
"Не, София."
"О, София, София! Кафе, кафе?"
Накрая казах "Но, Но!" и показах часовника.
"Пуснаха" ме да вляза, но ме чакаха и след това.

Бях поразена от чистотата, която беше в двора, после в църквата, а и наоколо.

Над входа на църквата гордо стояха гръцкото знаме от едната страна и знамето на гръцката православна църква от другата,
По кабелите в двора бяха наслагани малки флагчета със синьо-бяло и жълто.
Нещо ме бодна много силно в душата - защо всички народи уважават държавата и църквата си, а ние не?!

Искам да оставя тези въпроси за друг път. Искам сега да вляза в този храм, който са посещавали предците ми.



Виждам един надпис, който ми припомня думите на татко: "Строена е още по турско време".
Да, татко. Пак си прав - строена или осветена е в 1870 година.



Опитвам се бързо да пресметна колко поколения от моя род са прекрачвали прага на тази църква.
Аз съм 6-то, толкова ми е разказвал татко, за повече не се сещам.
Синът ми е 7-то, а Мишел 8-то поколение.

1870-та.

Тук са се венчавали прародителите ми. Тук са кръщавали децата си.
Със сигурност знам до баба Велика и дядо Костадин - бабата и дядото на татко.
Тук са кръстени моя дядо и всичките му братя.

После ... После идват войните и бежанството.
Дядо Костадин е издъхнал по пътя за Пловдив в едно Асеновградско село, където след около месец се е родил татко.

Орисия! 

ЦЪРКВАТА!

По спомените ми от татко би трябвало да е строена по времето на дядо Петър, дядото на моя дядо Петър, който е работел денем при бея, а нощем с комитите.
Дори ми се струва, че май той да е издействал от бея да се построи такава голяма и хубава църква с висока камбанария.
Много ми се иска да е така, но не си спомням със сигурност.

Стискам здраво ръчичката на Мишел и така влизаме в храма,



който се казва "Успение на Пресвета Богородица".

Татко ми е казвал, че е "Света Троица", но може да са сменили името, или аз да съм в грешка.

Отново съм изненадана от чистотата и то след служба, а не преди това!
Но ... не влизам в нашата, българска църква. Влизам православен храм, но гръцки.
Отново ме задавят сълзи и сърцето ми се свива от болка.

Не искам да предавам настроението и вълнението си на Мишел. Не искам да се случат сълзите на детето пред табелата!
Стискам зъби и малката ръчичка в моята и влизаме.







Изненадана съм от многото мрамор тук, а после и в съседните къщи.
Не си спомням татко да ми е разказвал за мрамор.
Повече няма да мисля!
Отваряме вратата и влизаме.

За трети път ни посреща иконата на Успението Богородично.
Първата е на стената на храма отвън:



Втората е над вътрешните двери /снимката по-нагоре/, сега вече в просторната и много поддържана църква:



Заглеждам се в иконите и стенописите.
С изненада виждам иконата на св. Стилиян на почетно място!
Тази година за втори път заставам пред него.
Една икона на светията ми подари момчето, което ги продаваше в България. Това беше първата ми среща със светията.
Това момче е богослов. Каза ми, че такова нещо не му се е случвало /два пъти иконата падна пред мен/ и той ми я подари.
Св.Стилиян е закрилник на новородените и малките деца. Неговият ден е на 26 ноември, два дни след св.Екатерина.
Сега като пиша това се замислям за една наша родова черта - огромната и неистова обич към децата ни.




Бързам да разгледам и направя няколко снимки, защото Мишел се устремява към трона и няма да мога да я удържа.

Успението за четвърти път:









Успях да снимам и трона, преди Мишел да се възкачи на него!



После си запалихме свщички за здраве в почистеното и заравнено място:



Запалихме и свещички за всичките, които споменах в постинга, но ги няма вече.

Снимката е в началото, но я слагам отново. 




Ще напиша още няколко думи и ще сложа още няколко снимки от нашето село, което завинаги ще нося в сърцето и душа си.
Това ще направя следващия път.