„ Тези неща, които са около нас, са едни от най-странните неща във вселената. А ние ги мислим за ежедневие!”

Няма грешка – ГеА, а не Гея, богинята майка на земята.

Чета всеки ред. По няколко пъти. По колкото е нужно, за да стигна отвъд легендите.

Трудно се пресегнах към книгата на Гери Апостолова - razkazvachka.

Получих  книгата й „Отвъд легендите” в първия ден на Новата година. Нямах  търпение да я отгърна. Но още с посвещението ме изненада, като да спусна бариера към вратата, която исках да затворя.

Много дни минаха, докато започна да я чета, но протегнах  ръка и се пресегнах да отворя нова врата към света.

Книгата й ми приличаше с всяка страница на нещо познато, близко, преживяно, но разказано по особено приятен и увлекателен начин, сякаш бях  действащо лице, а не само читател.

На места дори си помислях, че съм попаднала при Андерсен, Гор Видал, Ред Бредбъри, Хърбърт Уелс или в нашенски народни приказки, за лами и хали, за самодиви, за митични майстори-строители за вграждане и какво ли още не. Приказките са разказани по един друг начин,  типично неин си ...

Може умишлено да е търсен такъв аналог, може да е случайно, но едно е сигурно – книгата те води и запраща в мъдростта.

Е, не бързайте да се усмихвате скептично.

Мъдростта какво е всъщност?

Мисля си, че мъдростта е припомняне на неща, познания, усещания, които сме имали с раждането, но постепенно сме забравили.

Някои си ги припомнят и намират Вратите на Времето, строени от Демиурга , Строителя, Смесителя, Дизайнера или Градинаря, намират Пътя.

Други, колкото и да се стараят не достигат до забравеното Познание. За всеки е различно. Може би не на всеки е дадено да достигне и се слее с Гея и чрез нея с Вселената, с магията, със забравеното знаене.

Има и съвсем съвременни приказни истории, които сякаш с едно мацване на четката, описват няколко десетилетия, преживени и от нас самите.

Книгата е различна.

Книга, изпълнена с легенди, с паралелни светове, с настоящи преживени нереални или нералистично звучащи истории-приказки, изпълнена с напрежение, на места дори с тревога. Виждах  твореца-разказвач на приказки, там, където става прекалено напрегнато и тревожно. Там, където вече си мислиш да спреш за „глъдка въздух”, ГеА те повежда по едни до болка познати и приятни, типично земни красиви места, места, които всеки от нас носи в сърцето си от ранното детство, които не забравя никога.

Липи, дъбове, лозя, габери, акации, диви череши и круши, които насищат въздуха с техните неповторими и преплетени в подсъзнанието аромати, едни неподозирани енергии, карат те да се отпуснеш и да се върнеш наистина във Времето, в онова време, когато всичко е било младо, свежо и зелено, когато полето е било уж същото, но все пак  различно, натежало от роса, от следобедни сенки, с розовеещо по залез небе ...

„Там, където ходим да си взимаме приказките наяве и насън – повече на сън, по-малко наяве – е същото място, където ходим обикновено. Трябва обаче да гледаме с другите очи ...”

Тази книга ме пренасяше от място на място и от светове в светове.

Няколко от приказките ги сънувах. Една дори я сънувах две нощи по ред.

Не мислех да пиша нещо повече от няколко реда на личната линия, но книгата не ми даваше мира, не ми даваше покой.

Седнах  и излезе това, което четете. Не споменавам нищо конкретно. Не искам да пиша за всяка приказка отделно. Не си поставям за цел да направя някакъв анализ или рецензия. Просто искам да се освободя от многото насъбрали се в мен чувства и емоции на съзнателно и подсъзнателно ниво.

Много са и са ми някак много познати ...

Самата книга като предмет е интригуваща с илюстрациите на кориците, а и с вътрешното художествено оформление, дело на самата ГеА.

                   


Отвъд легендите, в легендите или в реалността – изберете сами.

Аз мога само да кажа – „Благодаря за преживяното с твоите приказки, Гери! Очаквам с нетърпение романа.”