Лежа в болничното легло, чета различни неща, повечето от които не докосват и не провокират с нищо мисълта и въображението ми. Минават само покрай очите ми и се изгубват в небитието, където им е мястото.
Отварям една книжка на Сьорен Киркегор и се потапям в атмосферата на 19 век, минавам с него по улиците и площадите на Копенхаген, вдишвам хладината на морския въздух, гледам звездите, които изгряват само за героите му /да, това е роман, но пропит с философията на Киркегор, с която не винаги съм съгласна/, споря и не се съгласявам или кимам с глава в знак на одобрение ...
Стигам до това изречение и се отплесвам в моите си мисли и разсъждения.
Винаги и с готовност ли се борим да притежаваме онова, което обичаме?
Може би това е привилегия на младостта?
Дали с годините желанието ни да притежаваме, каквото и да било намалява, защото сме се сдобили вече с всичко, което сме желали в младостта?
И какво всъщност означава да "притежаваме онова, което обичаме"?
Обичаме хора, предмети, спомени, усещания  ...
Обичаме родителите си, съпрузите, децата, внуците, други хора, докоснали по някакъв начин душите и сърцата ни, но възможно ли е да ги притежаваме?!
Не се съгласявам с Киркегор и за малката съпротива, която е приятно да победиш у другия.
Всичко това ми прилича на война за доказване на надмощие над друго човешко същество, което никак не ми харесва.
Мислите ми се зарейват нанякъде, преминават от хора към предмети и спомени и все повече се убеждавам, че първоначалното ми полусъгласие с философа-писател отлита като издухано от северият вятър есенно листо.
Как и може ли изобщо да притежаваме някого, за каквото притежание говори в книгата си Киркегор?
Не, не мисля! Направо съм сигурна, че това е невъзможно!
Това е обсебване, което в никакъв случай не може да се нарече притежание.
Да обсебиш някого - мислите, чуствата, вниманието, любовта му - да, възможно е. Случвало се е на всички ни, предполагам - да сме обсебени или обсебващи, но това е като някакво заслепение от хванато в огледалце слънчево зайче.
Понякога позволяваме заслепението ни да продължи по-дълго, но в един момент затваряме очи, а когато ги отворим, сме прогонили слънчевото зайче и на негово място е дошло истинското просветление.
Може би за предметите е прав - да, купуваме и притежаваме това, което ни харесва.
Искаме го и си го доставяме, независимо от цената - така задоволяваме нуждата си от красота.
Като написах това се сетих за частните колекции, затворили вековна красота и история само за един човек или за малък кръг от хора.
Това е егоизъм, егоцентризъм, скъперничеството дори.
Връщам се отново на изречението, което ме провокира.
А ако човек с готовност се бори и даде свобода на всичко, което обича?
Не мислех, че ще стигна до свободата, но свободната мисъл е нещо, което не може да бъде контролирано.
Всъщност можем да направляваме мислите си в желаната от нас посока, но тогава те няма да са свободни, а контролирани и направлявани, а на мен ми се иска всичко, което обичаме да е свободно, красиво и волно.
Нещо друго ми минава през ума.
Не е ли по-добре вместо да "притежаваме" да използваме "принадлежим"?
Това, като че ли е най-точно - да си принадлежим.
Принадлежността ми се струва нещо много хубаво! Принадлежим на Родината; на род; на семейство; на любимите си хора, както те принадлежат на нас ..
Принадлежим си без да е нужно да се притежаваме или обсебваме.
Може би това е еманацията на любовта и свободата, чиято симбиоза ни прави по-добри, по-възвишени, по-човеци?
... Мина вечерната визитация и прекъсна нишката на мислите ми. Може да продължа друг път, но не съм сигурна.
Единственото нещо, в което съм сигурна в момента е, че трябва да се борим за свободата си и да даряваме свобода и обич на всички.
09.12.2010 г.

P.S. Тези мои мисли, които записах, нямат за цел да опровергават или подкрепят Киркегор /той не се нуждае от това/.
Те са си лично мои, но бяха предизвикани само от едно негово изречение, което сложих като заглавие.
13.12.2010 г.