вкусове разни и разбирания!
Когато говорим за история - говорим за политика.
Но когато става дума за това, кой как усеща и разбира събитията - става въпрост на съвест и човещина!

Макар че се чувствам немного комфортно между изброените по-горе литературни авторитети, няма да пропусна да благодаря на моята приятелка Катя Атанасова, която винаги ме изненадва приятно...

Сполай ти, Катя!
Поздрави от Родопите!

Катя, благодаря за тези твои размишления. Ако някой си въобразява, че 3Д ефектите са всичко, което прави културата на българите - много жалко, защото и разказът на Венински (между другото наскоро му изчетох целия блог и "Грях" е сякаш най-добрият) и цитираният от тебе откъс са достатъчно силни. Но аз искам да добавя един откъс от могъщия текст на Антон Дончев - не става въпрос за вкусове, а за поглед към онази част от културното наследство, която се надсмива над дребнавите претенции за актуалност, защото е в същността на културата ни:

И небето потъмня, та посиня и стана като натъртено. И рукна дъжд, и бели светкавици ни ослепяваха.
А ние с Момчил се скрихме под една ела, на края на широка поляна. Дъжд валеше и всяка капка беше тежка като разтопено олово и се забиваше в земята, сякаш някой със сълзи и ярост я запращаше срещу земята. Тогава заваля и град.
И както треперех от студ, и водата се прецеждаше през еловите клони, та течеше по косата и брадата ми, радвах се, че дишам въздуха на планината. Защото ни дъждът, ни градът стигаха до клетите пленници в конака.
Момчил ми рече:
- Отче, да запаля огън, та да се стоплим.
А пък аз само поклатих глава, защото за клетите пленници нямаше ни топлина, ни огън.
Градът престана и грейна слънце. Тогава поляната се ширна, цялата наводнена, като залята със сребро. И светеше толкова силно, че ме заболяха очите. Само където имаше ели, под тях оставаше тъмно петно. И не беше то от сянката на елите, ами защото под тях беше, кажи-речи, сухо.
А от мокрите дървета все още валеше. И капките падаха от клон на клон и оттам на косите ми на плещите ми и се стичаха по върховете на пръстите ми, та капеха на земята. И цялата гора беше пълна с шепот, както по времето на узрелите шишарки, когато семената се сипят отгоре. Само че сега шепнеше и земята, която пиеше водните семена.

Антон Дончев - “Време разделно”

по тая земя, които разсъждават като теб,Катя,
аз ще знам, че нищо не е забравено!
Б.

Както и разказите на Васко.

Кatan, винаги ми е било приятно да прочета за историята на България, нейното минало, дух и традиции. След такъв прочит винаги си казвам, че съм горда да се нарека българка!
Поздрави за теб и невероятните постинги, които публикуваш тук! Поздрави и за таланта Венински, и за неговите истински, родолюбиви разкази, които докосват душата!