Постинг
28.09.2013 21:16 -
Параграф 22
Автор: itso211
Категория: Забавление
Прочетен: 818 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2016 23:08
Прочетен: 818 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 15.04.2016 23:08
Йосарян се събуди! Не го очакваше. Отново беше в болницата. Преструваше се, както обикновено. Поне нямаше да лети.Жълтеница. Не точно. По-скоро черният дроб, белият дроб се обаждаха. Стоя там една седмица. Докато Тексасеца не го изгони. Изгони ги всичките. Дар-слово.
Мисиите се покачиха на 70. И щяха да продължат до безкрай. Йосарян си спомни как на предишната загина Сноудън. Младото момче на 16. Снарядът бе влязъл през корема му. Вътрешностите му се бяха пръснали из самолета. Искам да живея! Искам да живея! Повтаряше зеленият Сновдън. Нищо, нищо! Нищо, нищо! Успокояваше се го полу-припадналият Йосарян. Нищо, нищо! Нищо, нищо. Сноудън издъхна още в самолета. Йосарян загуби още един приятел. Да, всички искаха да го убият. Въпреки че майор Де________Къвърли не му вярваше. Спомни си и как Клевинджър преминаваше ниско със самолета. За да плаше войниците, докато се печаха на плажа. Един ден Клевинджър мина толкова близо до океана, че...Че преряза на две Кид Сампсън. Бедният Клевинджър. И неговата не беше лесна. Вряза се в скалите. Не можа да понесе ужаса. Ужасът на войната. А той беше наистина голям. Да, мисиите трябваше да приключат. Повече не се издържаше. Но Майор Майор Майор Майор не можеше да бъде открит никъде. Защото се превърна в отшелник. Нещастник! Повишиха го в чин Майор само, за да се подиграят с името му. Преди играеше баскетбол с ротата. В деня в който го направиха майор това стана невъзможно. Щом разбраха войниците се отказаха в опитите си да му вземат топката. Стояха и го гледаха. Сякаш играеше сам. А когато им заповяда...Го пребиха от бой. Прибра се посинен и засрамен. Какъв срам. Да ядеш бой от подчинените си. Но на Майор Майор Майор Майор му хрумна идея. При това глупава! Беден Майор Май...Реши да се дегизира. Сложи очила, мустаци и перука. Първо нещата тръгнаха...Както преди...Но мустаците паднаха, очилата също, перуката неусетно се накриви. И пребиха Майор Майор Майор Майор отблизо. Още преди да се роди баща му имаше една мечта. Да измисли благозвучно име на сина си. Каква гавра! Влезе в бебешкото отделение при отпадналата майка и й рече. "Кръстих го на татко. Джак Менделсон. Уви! Отиде да го записва и не се поколеба да изпълни пъкления си план. "Той попълни свидетелството за раждане без колебание и не прояви никакво вълнение, когато подаде попълнения формуляр на сестрата от етажа. Гледаше, докато тя се отдалечаваше, и се питаше как ли е облечена под престилката. Той щеше да остави белег в живота на Майор Майор Майор Майор завинаги. Сестрата го изгледа учудено, но се съгласи. Баща му копнееше в бъдеше да стана военен с чин майор, поне. Осъществена мечта! Това беше накрарко историята на Майор Майор Майор Майор. Пълен нещастник! Един от многото. Жертва на силните на деня и на баща си. "Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен. Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха, той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление."
Или случката, когато Йосарян виждаше всичко двойно...Постъпи пациент, който казваше: "— Виждам всичко двойно!"
"Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна. Доктори се притекоха от всички страни, носейки игли, лампички, тръбички, гумени чукчета и подобни на гребени инструменти с трептящи зъбци. Докараха сложни апарати на колелца. Тялото на пациента не стигаше за толкова хора, специалистите се блъскаха грубо и сърдито на опашката и рязко викаха на колегите си отпред да дадат възможност и на тях да се доближат. Един полковник с широко чело и очила с рогови рамки бързо постави диагноза."
"Накрая всички доктори постигнаха съгласие. Съгласиха се, че нямат представа от какво страда войникът, който вижда всичко двойно, откараха го на количка в една стая в коридора и поставиха под карантина за две седмици всички останали в отделението."
Оказа се, че Йосарян е здрав. Трябваше да го изпишат. Но той имаше план:
"— Виждам всичко двойно."
" В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните участъци на тялото му.
Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи, нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки, изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка, за да ги гледа в периферията на зрителното си поле."
" Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право пред Йосарян и запита:
— Колко пръста виждате?
— Два — каза Йосарян.
— Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.
— Два — каза Йосарян.
— А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
— Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
— Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. — Наистина вижда всичко двойно!
Откараха Йосарян върху носилка на колелца в стаята, където лежеше другият двойник, който виждаше всичко двойно, и карантинираха останалите болни в отделението за още петнадесет дена.
— Виждам всичко двойно! — извика войникът, който виждаше всичко двойно, когато докараха Йосарян в стаята му.
— Виждам всичко двойно! — му извика Йосарян също така гръмогласно, като му намигна тайно.
— Стените! Стените! — извика другият войник. — Бутнете стените назад!
— Стените! Стените! — извика Йосарян. — Бутнете стените назад!
Един от докторите се престори, че бута стените назад.
— Достатъчно далече ли е сега?
Войникът, който виждаше всичко двойно, кимна уморено и отново се отпусна на леглото си. Йосарян също кимна уморено, като гледаше даровития си другар по стая с голямо смирение и възхищение. Ясно му беше, че пред него лежи истински майстор. Очевидно даровитият му другар по стая беше личност, която трябва да се изучава и на която трябва да се подражава. През нощта даровитият другар по стая умря и Йосарян реши, че вече достатъчно му е подражавал.
— Виждам всичко единично! — извика той бързо. Нова група специалисти, въоръжени с инструменти, изтрополя до леглото му, за да открие дали това е истина.
— Колко пръста виждате? — запита шефът им, вдигайки един пръст.
— Един.
Докторът вдигна два пръста.
— Колко пръста виждате сега?
— Един.
Докторът вдигна десет пръста.
— А колко сега?
— Един.
Докторът се обърна смаян към другите доктори.
— Вижда всичко единично! — възкликна той. — Съвсем го оправихме.
Или случката с...
" Това беше страхотна шега, но доктор Данийка не се засмя, докато Йосарян не дойде при него след следващия полет и без наистина да се надява на успех, започна да настоява да бъде прехвърлен към земния персонал. Доктор Данийка се изкикоти веднъж и скоро отново потъна в собствените си проблеми: те включваха вожда Бял Полуовес, който цялата сутрин го бе канил да изкарат една индианска борба, и Йосарян, който тъкмо в този момент бе решил да полудее.
— Само си губиш времето — бе принуден да му каже доктор Данийка.
— Не можеш ли да отчислиш от летящия персонал луд човек?
— О, разбира се, трябва да го отчисля. Има правило, според което съм длъжен да отчислявам лудите.
— Тогава защо не ме отчислиш? Аз съм луд. Питай Клевинджър.
— Клевинджър ли? Къде е Клевинджър? Намери Клевинджър и аз ще го питам.
— Тогава питай когото и да е от другите. Те ще ти кажат колко съм луд.
— И те са луди.
— Тогава защо не ги отчислиш?
— А те защо не искат да ги отчисля?
— Защото са луди. Ето защо.
— Разбира се, че са луди — отвърна доктор Данийка. — Нали току-що ти казах, че са луди. Човек не може да остави луди хора да решават кой е луд и кой не, нали така?
Йосарян го погледна сериозно и реши да опита друг подход.
— Луд ли е Ор?
— Разбира се, че е луд — каза доктор Данийка.
— Можеш ли да го отчислиш?
— Мога, разбира се. Но той трябва да поиска от мен да го отчисля. Така е според правилника.
— Тогава защо той не поиска?
— Защото е луд — каза доктор Данийка. — Трябва да е луд, щом продължава да извършва бойни полети, след като толкова пъти едва се отървава. Разбира се, че мога да отчисля Ор. Но най-напред трябва той да се обърне към мен.
— Значи това е всичко, което трябва да направи, за да бъде отчислен?
— Това е всичко. Нека се обърне към мен.
— И тогава можеш да го отчислиш? — попита Йосарян.
— Не. Тогава не мога да го отчисля.
— Значи има някаква засечка?
— Разбира се, че има засечка — отвърна доктор Данийка. — Параграф 22. Всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд.
Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участвува в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участвуваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участвуваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна многозначително.
— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.
— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.
Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност, изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното изкуство, и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За мухите в очите на Апълби той трябваше да се осланя на думите на Ор.
Цитати, коментари и преразказ на част от Параграф 22, Джоузеф Хелър
Мисиите се покачиха на 70. И щяха да продължат до безкрай. Йосарян си спомни как на предишната загина Сноудън. Младото момче на 16. Снарядът бе влязъл през корема му. Вътрешностите му се бяха пръснали из самолета. Искам да живея! Искам да живея! Повтаряше зеленият Сновдън. Нищо, нищо! Нищо, нищо! Успокояваше се го полу-припадналият Йосарян. Нищо, нищо! Нищо, нищо. Сноудън издъхна още в самолета. Йосарян загуби още един приятел. Да, всички искаха да го убият. Въпреки че майор Де________Къвърли не му вярваше. Спомни си и как Клевинджър преминаваше ниско със самолета. За да плаше войниците, докато се печаха на плажа. Един ден Клевинджър мина толкова близо до океана, че...Че преряза на две Кид Сампсън. Бедният Клевинджър. И неговата не беше лесна. Вряза се в скалите. Не можа да понесе ужаса. Ужасът на войната. А той беше наистина голям. Да, мисиите трябваше да приключат. Повече не се издържаше. Но Майор Майор Майор Майор не можеше да бъде открит никъде. Защото се превърна в отшелник. Нещастник! Повишиха го в чин Майор само, за да се подиграят с името му. Преди играеше баскетбол с ротата. В деня в който го направиха майор това стана невъзможно. Щом разбраха войниците се отказаха в опитите си да му вземат топката. Стояха и го гледаха. Сякаш играеше сам. А когато им заповяда...Го пребиха от бой. Прибра се посинен и засрамен. Какъв срам. Да ядеш бой от подчинените си. Но на Майор Майор Майор Майор му хрумна идея. При това глупава! Беден Майор Май...Реши да се дегизира. Сложи очила, мустаци и перука. Първо нещата тръгнаха...Както преди...Но мустаците паднаха, очилата също, перуката неусетно се накриви. И пребиха Майор Майор Майор Майор отблизо. Още преди да се роди баща му имаше една мечта. Да измисли благозвучно име на сина си. Каква гавра! Влезе в бебешкото отделение при отпадналата майка и й рече. "Кръстих го на татко. Джак Менделсон. Уви! Отиде да го записва и не се поколеба да изпълни пъкления си план. "Той попълни свидетелството за раждане без колебание и не прояви никакво вълнение, когато подаде попълнения формуляр на сестрата от етажа. Гледаше, докато тя се отдалечаваше, и се питаше как ли е облечена под престилката. Той щеше да остави белег в живота на Майор Майор Майор Майор завинаги. Сестрата го изгледа учудено, но се съгласи. Баща му копнееше в бъдеше да стана военен с чин майор, поне. Осъществена мечта! Това беше накрарко историята на Майор Майор Майор Майор. Пълен нещастник! Един от многото. Жертва на силните на деня и на баща си. "Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен. Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха, той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление."
Или случката, когато Йосарян виждаше всичко двойно...Постъпи пациент, който казваше: "— Виждам всичко двойно!"
"Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна. Доктори се притекоха от всички страни, носейки игли, лампички, тръбички, гумени чукчета и подобни на гребени инструменти с трептящи зъбци. Докараха сложни апарати на колелца. Тялото на пациента не стигаше за толкова хора, специалистите се блъскаха грубо и сърдито на опашката и рязко викаха на колегите си отпред да дадат възможност и на тях да се доближат. Един полковник с широко чело и очила с рогови рамки бързо постави диагноза."
"Накрая всички доктори постигнаха съгласие. Съгласиха се, че нямат представа от какво страда войникът, който вижда всичко двойно, откараха го на количка в една стая в коридора и поставиха под карантина за две седмици всички останали в отделението."
Оказа се, че Йосарян е здрав. Трябваше да го изпишат. Но той имаше план:
"— Виждам всичко двойно."
" В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните участъци на тялото му.
Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи, нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки, изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка, за да ги гледа в периферията на зрителното си поле."
" Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право пред Йосарян и запита:
— Колко пръста виждате?
— Два — каза Йосарян.
— Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.
— Два — каза Йосарян.
— А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
— Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
— Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. — Наистина вижда всичко двойно!
Откараха Йосарян върху носилка на колелца в стаята, където лежеше другият двойник, който виждаше всичко двойно, и карантинираха останалите болни в отделението за още петнадесет дена.
— Виждам всичко двойно! — извика войникът, който виждаше всичко двойно, когато докараха Йосарян в стаята му.
— Виждам всичко двойно! — му извика Йосарян също така гръмогласно, като му намигна тайно.
— Стените! Стените! — извика другият войник. — Бутнете стените назад!
— Стените! Стените! — извика Йосарян. — Бутнете стените назад!
Един от докторите се престори, че бута стените назад.
— Достатъчно далече ли е сега?
Войникът, който виждаше всичко двойно, кимна уморено и отново се отпусна на леглото си. Йосарян също кимна уморено, като гледаше даровития си другар по стая с голямо смирение и възхищение. Ясно му беше, че пред него лежи истински майстор. Очевидно даровитият му другар по стая беше личност, която трябва да се изучава и на която трябва да се подражава. През нощта даровитият другар по стая умря и Йосарян реши, че вече достатъчно му е подражавал.
— Виждам всичко единично! — извика той бързо. Нова група специалисти, въоръжени с инструменти, изтрополя до леглото му, за да открие дали това е истина.
— Колко пръста виждате? — запита шефът им, вдигайки един пръст.
— Един.
Докторът вдигна два пръста.
— Колко пръста виждате сега?
— Един.
Докторът вдигна десет пръста.
— А колко сега?
— Един.
Докторът се обърна смаян към другите доктори.
— Вижда всичко единично! — възкликна той. — Съвсем го оправихме.
Или случката с...
" Това беше страхотна шега, но доктор Данийка не се засмя, докато Йосарян не дойде при него след следващия полет и без наистина да се надява на успех, започна да настоява да бъде прехвърлен към земния персонал. Доктор Данийка се изкикоти веднъж и скоро отново потъна в собствените си проблеми: те включваха вожда Бял Полуовес, който цялата сутрин го бе канил да изкарат една индианска борба, и Йосарян, който тъкмо в този момент бе решил да полудее.
— Само си губиш времето — бе принуден да му каже доктор Данийка.
— Не можеш ли да отчислиш от летящия персонал луд човек?
— О, разбира се, трябва да го отчисля. Има правило, според което съм длъжен да отчислявам лудите.
— Тогава защо не ме отчислиш? Аз съм луд. Питай Клевинджър.
— Клевинджър ли? Къде е Клевинджър? Намери Клевинджър и аз ще го питам.
— Тогава питай когото и да е от другите. Те ще ти кажат колко съм луд.
— И те са луди.
— Тогава защо не ги отчислиш?
— А те защо не искат да ги отчисля?
— Защото са луди. Ето защо.
— Разбира се, че са луди — отвърна доктор Данийка. — Нали току-що ти казах, че са луди. Човек не може да остави луди хора да решават кой е луд и кой не, нали така?
Йосарян го погледна сериозно и реши да опита друг подход.
— Луд ли е Ор?
— Разбира се, че е луд — каза доктор Данийка.
— Можеш ли да го отчислиш?
— Мога, разбира се. Но той трябва да поиска от мен да го отчисля. Така е според правилника.
— Тогава защо той не поиска?
— Защото е луд — каза доктор Данийка. — Трябва да е луд, щом продължава да извършва бойни полети, след като толкова пъти едва се отървава. Разбира се, че мога да отчисля Ор. Но най-напред трябва той да се обърне към мен.
— Значи това е всичко, което трябва да направи, за да бъде отчислен?
— Това е всичко. Нека се обърне към мен.
— И тогава можеш да го отчислиш? — попита Йосарян.
— Не. Тогава не мога да го отчисля.
— Значи има някаква засечка?
— Разбира се, че има засечка — отвърна доктор Данийка. — Параграф 22. Всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд.
Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участвува в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участвуваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участвуваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна многозначително.
— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.
— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.
Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност, изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното изкуство, и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За мухите в очите на Апълби той трябваше да се осланя на думите на Ор.
Цитати, коментари и преразказ на част от Параграф 22, Джоузеф Хелър
Няма коментари
