Лицето ме боли някои дни,
откакто твърдо прекрачих в четвъртото десетилетие.
И пораснах (Дали? Ха дано, но едва ли…).
Така е явно,
когато времето прокарва своите бразди и линии,
в които очертава всичките емоции.
Отминали, или почти,
сега връхлитащи,
и още удълбаващи се,
наред
с предкусване на идващите.
Въпрос на тлен и гравитация.
Преодолими. Когато се отхвърли суетата
(чрез всепомитащата сила на обичането).

Душата ме боли. Понякога.
По ръбове и бодове от границите,
натягани от непознати правила, представи и разбирания.
Които с непонасяне отхвърлям. Естествено. По подразбиране.

В живеещия в мене огън не се намира
ни искра,
ни клечка, нито сламка даже,
и ни едно зрънце тамян
за покадяване на чужди божества.

Приела съм, че думите „Не бой се!“ са неотклонна заповед.
Че трябва
да побеждавам всеки страх,
(особено от болка),
защото тя е често свързана с това
да се засажда новия ми свят,
във който пребивавам от сега.
И в който се намирам винаги
(без няколкото мига приземяване,
които ясно помня и избягвам!).

Повярвала съм да се движа и да дишам,
следвайки една-единствена Личност,
макар и Троична.
Да принадлежа на едно сърце, което, както умея, обичам.       #ум
Да спазвам два закона,
които се сливат и в които е сливането,
(и да има с какво да плащам цената им):
на Любовта, и Свободата.