„ВЪГЛЕНЧЕТА ОТ БЕЗКРАЯ” е новата книга на Васил Венински.

Мисля, че не е необходимо да казвам кой е Васил Венински.

Всички го познаваме от неповторимите му и майстойсторки разказани от него авезалмански разкази-приказки от любимите му Родопи и Павелско.

Книгата му е пристигнала на адреса ми, когато бях в Банкя.

Разгърнах я. Намерих и автографа, за което много ти благодаря, Васко!

Посвещението на малкия Марти ме умили до сълзи – „Бъди благословено, юначе!” е написал Васко в посвещението си на своя първореден внук, а аз искам да добавя: Расти и порасти голям родопски юнак, Марти и продължи родолюбивото и благородно дело на дядо Васко! Нека Бог да Те наспори с неговия талант и с музикалната дарба на баба ти!

Имах куп задачи, които не търпяха отлагане и реших, че ще чета, когато „сколасам”.

Хайде холан! Въгленчета парят, как да ги оставя да изтинат?!

„Ще прочета два-три реда и продължавам със задачите” мисля си и отварям книгата.

Два-три реда ли казах?

Как се четат само два-три реда написани от Васил Венински?!

Аз не можах. Зачетох се и се отнесох в едно време хем, старо, хем близко. В едно време, което винаги ме е вълнувало. Когато това време е разказано от Васил Венински по неговия си неповторим начин, с неговите думи и с неговия стил, който не може да бъде сбъркан с друг тогава питам как се четат само два-три реда?

Написах „стил, който не може да бъде сбъркан с друг” и се замислих дали съм права.

В началото, когато го открих в blog.bg стилът му ми напомняше нашите класици. Сега, когато познавам много от творбите му с чиста съвест казвам, че стилът си е негов – венински, неподражаем, автентичен. Това, че понякога може да го сбъркаме с някой друг говори колко голям е талантът му.

Искаше ми се да напиша нещо, което не съм  писала друг път за авезалманските му разказите.

Видях, че няма да мога, защото сигурно ще се повтарям и потретвам.

Обръщам се към теб, Васко -
Благодаря ти за „Въгленчетата”!

Сполай ти за хаира, който си събрал в тази книга!

Това за мен е хаир не само от регионално значение, а още едно негаснещо въгленче в нашата литература въобще.

Не преувеличавам! Писала съм в коментари в блога ти моето скромно, любителско мнение за твоето творчество.

Написаното от теб не може да се отнесе само към краеведческите писания, макар да пишеш за твоите любими Родопи и Павелско, където са станали всички действителни случки и събития.

Талантът ти е толкова ярък, че не може да се нарече регионален или местен, а прекрачва в голямата българска литература.

Знаеш, че пиша и говоря само това, което чувствам и не си „кривя душата”, затова не е необходимо да се „извиняваш”J, че си талантлив!

Нима да си талантлив писател и добър човек, без да парадираш с това и да живееш в любимото си, родно Павелско, работейки за неговото благо в тези години, когато почти никой вече не работи на „ползу роду” са неща, за които трябва да се извиняваш?!

Да напиша нещичко за книгата ти. Моето мнение е съвсем любителско, непрофесионално и не претендирам за изчерпателност или литературен анализ.

В тази книга си събрал не само тъжните истории, които винаги са ме разплаквали, но и такива забавни случки, като преживяванията на мижу Осман – „чешит от сой”J, който е мижу на цяла Бяртина .... Забавни истории, но с много подтекст и поука ...

В мижу Осман видях един събирателен образ на нашите помохамеданчени българи в Родопите.

Усмихвам се, но ми е драго и тъжно едновременно – какъв турчин е мижу Осман, пък да не знае нито езика, нито адетите им, а и кръстил детето си ... Петър ...?

Срещала съм се с такива люде и честно да си кажа мижу Осман го видях в избледнелите си детски спомени и го открих в много от хората, които идваха при дядо в Неврокоп с мулета или магарета за съвет или за сладък мохабет под лозницата, където ние с баба им носехме кафе, шербет и локум, или само айрян.

Не правех разлика между тях и дядо – те му бяха аратлици и то от най-верните!

Едиствената разлика между тях беше в шапките им – дядо носеше бомбе, а те носеха чалми, за които донасях малко столче – да ги сложат там, докато си говоят.

Смятах ги за много добри люде щом дядо беше толкова доволен и усмихнат!

А и на мен ми носеха лешници и ошавJ.

Дядо ми им сторваше ихтибар, който на малко хора от Града сторваше ...

Нямаше  „етническо” напрежение, имаше истинско разбирателство, бяха аратлици  като мижу Осман и бай Начо ...

Видя ли сега какво стана?

Мижу Осман чрез мен „прескочи” от Павелско до НеврокопJ!

Такива бяха тогава хората – като твоя мижу Осман с неговите ловджийски лакардии и разпъната душа – хем българи, хем мохамедани, които кръщават децата си ...

Като съм започнала с Неврокоп да продължа и за другите ти разкази, в които пишеш за открадната камбана преди Спасовден и за кристалния звън на чановете, изработени от майстори звънари в Неврокоп.

Връщам се 50 години назад във времето и си спомням, че имаше такава улица в Града – „Звънарна”, „Звънчарска” или нещо подобно и отново нещо ме стиска за гърлото ...
Това за сетен път доказва майсторството ти!

Доказват разказите ти и усталъка на неврокопските звънари!
Ето защо и камбаните на катедралната църква в Града бяха с толкова кристално чист звън!

За всеки разказ във „ВЪГЛЕНЧЕТАТА” мога да пиша много и то все хубави думи, но ще кажа само, че най-ми харесаха „Хаир”, „Почит” и „Мелек бей”.

Ето това е – да правиш добро е най-хубаво!

Не знам кой измисли съвременната „поговорка”, че : „Няма ненаказано добро”?!

Но ти по един неповторим, венински начин доказваш правотата на : „Направи добро и го хвърли в реката или зад гърба си!”. То, доброто винаги се връща, когато най-малко го очакваш и когато имаш най-голяма нужда от него!

Образите, които си изваял в „Хаир” ги видях пред себе си като живи – „челеби” Дечко, Ганчо от Кору чешме, Асан /КАРА Асан/, Елица, която дава благословията си на Ганчо, а малкия Тодорчо ми  „скъса” сърцето.

Представих си ужасната, погромна и апокалиптична картина ...

Краят на разказа е „отпускащ”! Има възмездие! Има и ново начало!

Мелек бей пък е един съвременен Соломон!

Справедлив съдник е Мелек бей и добър човек!

Поука има и тук, като във всичко излязло из под перото ти – не прави това, което не искаш да правят на теб!

В „Почит” "нашенецът" пък ми напомни за Йуда ...
Ще цитирам това: „Прав си дето викаш, че много люде през живота си правят добрини. Ама на колко от тях им иде отръки да сторят хаир на най-големия си душманин, баш когато им е запалил чергата, а?”
С това ми припомни думите на моята мила майка, която ме учеше: „На лошото с добро, мама!”.

Всеки твой разказ съм го преживяла по няколко пъти – по толкова по колкото съм го прочела!

Сладкодумец казват, че си!

Но за всяко нещо трябват душа и обич!

Не стигат красиви и сладки думи!

Ти си вложил душата си и обичта към родния край в разказите си, затова всичко е толкова затрогващо, предизвикващо вълнение, мъка, сълзи, усмивки ...

Уста разказвач, който дава душа и живот на всяка дума!

Накрая ще напиша и за  „Моята старовремска сватба” няколко думи.

Грабна ме тази сватба, Васко!

Припомни ми едни времена, когато хората са били много по-добри, когато традициите са били „закон” и за бедни и за богати, времена, в които Стоил и Босилка, загалили се преди седемдесет и пет години се миловат и до преклонна възраст „съхранили топлинката си през всичките тези  години!

„ – Благословени да са, Господи! – прошепнах аз ...”

Благословен да си и ти, Васко!

Благодаря ти, че те има и те познавам!

Твоите въгленчета идват от безкрая и продължават към бъдещето, за да топлят, горят и вълнуват сърцата на всичките ти читатели-почитатели.

Те така парят, че едва ли някой, който се е докоснал до тях ще забрави, че е българин!

Сполай ти!