мои нещица :: Моторисата

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.08.2010 10:30 - Моторисата

Прочетен: 3536 Коментари: 24 Гласове:

Снимката е от интернет.

Детството е едно от най-щастливите времена в живота на човек. Поне за мен беше така. Бях обградена с много любов, грижи и внимание. Бях обичана, галена, дори и ... малко глезенка:) /Мишел много прилича на мен в това отношение:)/.
Спомням си пътуванията ни до и от Града като едно от най-хубавите ми преживявания.
Това бяха едни от най-очакваните ми мигове, най-радостните.
За тези истории си спомням само в превъзходна степен!
Обикновено майка ми ме водеше в Града, а татко ме прибираше.
Когато дойдеше време за пътуване не мигвах цяла нощ в очакване на много ранното утро.
Багажът беше приготвен от майка ми няколко дни преди това.
Ставахме много рано, на мен нещо ми "трепереше под лъжичката". Години по-късно разбрах, че това е от нетърпението и очакването на дългото пътуване, на нещото, което предстои ...
Това треперене ми остана почти ... до скоро ...
Не си спомням да съм закусвала, но си спомням как татко ни качваше на влака, настаняваше ни, подхвърляше ме няколко пъти във въздуха, целуваше ме, после слизаше и дълго ни махаше, докато влакът излезе от гарата.
Пътувахме може би повече от час до Сараньово / дядо му казваше Саран-бей/, което по-късно стана Септември.
По някое време майка вадеше нещо да хапна, но до ядене ли ми беше?:)
На Сараньово се "изсипваше" половиният влак и всички пътници се затичваха към теснолинейката, която наричахме Моториса.
Опашката за билети беше дълга. Но аз не се вълнувах от това, а очаквах момента майка да вземе заветните билети и Моторисата да застане на гарата и прибере в пазвата си всички, които й имахме доверие.
На майка ми й ставаше лошо от дългия път и по възможност се настанявахме близо до вратата.
Сега като се замисля, Моторисата по-скоро приличаше на детска играчка - с малко парно локомотивче, с малки, кукленски вагончета, но това за мен беше влакът-мечта, който ме носеше към любимия ми Град.
Но и Моторисата си имаше претенции за съвсем редовен влак!
Изсвирваше силно и потегляше с дълбоко пухтене и свистене към ДобринищА / ДобринищЕ стана доста по-късно/.
Малките дървени седалки, които никак не бяха удобни, но кой обръща внимание на такива дреболии, бяха заети до една, дори имаше и правостоящи.
Скоростта на Моторисата сигурно е била много малка, защото на места някои от пътниците слизаха и вървяха редом с нея, а тя сякаш им благодареше, че намаляват товара й им подсвирваше приятелски, дори може и да им е намигвала:), но това не мога да го твърдя със сигурност да се качват, когато успееше да си вземе дъх и да засили хода си.
Знаех всички гари и спирчици, знаех къде колко време си почива Моторисата, знаех мнобройните тунели, през които ни превеждеше, знаех кога наближават "осморките", от които на майка й ставаше лошо. Там Моторисата съвсем запъпляше, но успяваше да ни изкачи до Аврамови колиби. После на майка ми й ставаше по-добре, може би, защото почти преполовявахме пътя и нея я обземаше радостта от дългоочакваната среща с близките й и тя започваше да ми разказва итересни и приказни истории за местата, през които минавахме.
Щом стигнехме Белица или Якоруда, майка ми вече беше съвсем друга - нямаше и помен от нейното лошо, започваше да сваля и проверява багажа, за да можем да слезем едни от първите в Добринища и се доредим до рейса за Града, който не беше така дружелюбен като Моторисата и не винаги имаше места за всички.
В Добринища се обръщах да помахам на Моторисата, на която обръщаха само локомотивчето и тя потегляше обратно за "нагоре", приютила в себе си много човешки мечти / колко ли са се сбъднали?/.
После почти се затичвахме към мястото, където идваше рейсчето за Града.
Завоите бяха много, но странно, на майка ми тук не й ставаше толкова лошо, както в Моторисата!:).
И тук знаех всяко селце и с нетърпение очаквах Обидим /по-късно вече се казваше с.Места/, където имаше голяма почивка, а и на пътя вече му се виждаше края ...
Пътуването продължаваше повече от 12 часа!!!, но си струваше!
Слизахме на Агенцията /сега автогара/ и попадах неизменно в прегръдките на баба и лелите ми. Дядо ни очакваше пред портата. Аз му се хвърлях на врата и така влизахме в широкия, циментиран двор.
Всички се качваха горе, за да си починем ние след дългия път, но мен не ме свърташе на едно място - като по-малка обикалях веднага любимите ми цветни лехи и зеленчуковата градина на баба, с невероятните аромати, които не съм забравила и до сега, а като по-голяма се затичвах към моята приятелка Ленчето, която ме очакваше пред тяхната порта.
Така започваше моето щастливо лятно детство, което все повече ми се иска да се повтори, но като разумен човек знам, че това е невъзможно, затова се задоволявам само със спомените ...

Иска ми се с това моите спомени да не свършват, а да започват ...
Ще се опитам да разкажа някои интересни за мен истории, които нося в себе си цял живот.

Нагоре

Тагове: моторисата,

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Ароматите на дядовата къща

Един пъзел

Коментари

1. voinov50 - Хей, Кате, как ме върна в детството :)))
11.08.2010 11:09

Как ме беше страх от голямия пуфтящ чайник... :)
Спомнях си как слизахме след това на гарата в Симитли, и след това майка ми в красива сръбска рокля и баща ми в тъмен костюм да се носят по дансинга, а аз седях на парапета и наблюдавах тъмните талази на Струма, току под стените на дансинга...
Хубаво беше...
А за другото, когато със съпругата ми пристигахме на 50 км. от родния и град, започваше въодушевено да бърбори, колко била хубава природата, колко въздухът бил по-чист..., та как може нещо да я били, хайде де... :)))))
Поздравления за постинга.